Известно е от историята, че цветущият по време на Априлското въстание град Копривщица е спасен от опожаряване и от масови убийства. За младия читател обаче е почти неизвестно как и на каква цена е станало това. Фактите по случая са останали заключени в старите книги и спомените на участниците в събитията. Гордост за копривщенци е, че в техния град пуква първата пушка на въстанието. Но малко след като отминала еуфорията и турците започнали да палят и разграбват село по село, станало ясно, че и градът им ще бъде разорен. Пръв схванал неизбежността на ситуацията самият водач – ръководителят на революционния комитет в града Тодор Каблешков. Човек умен и начетен, учил чужди езици и работил сред европейците от Баронхиршовата железница (2), той отрано усетил накъде духа вятърът, но се чудел как да каже истината на копривщенските първенци. Търсел да намери невъзможното – хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло. Не му се искало да разочарова въстаниците, но пък и не му се свидело да гледа как селото (3) ще бъде разорено и опожарено. На 28 април през нощта Каблешков свикал тайно събрание в местната аптека на доктор Спас. Присъствали водачите на бунтовниците по-видните първенци и чорбаджии. Каблешков им представил ясно ситуацията и подчертал, че неуспехът е почти сигурен. Дълго спорили какво да направят. Решението предложил Тодор Каблешков: въстаниците да не се бият с турците в селото, за да не го бастисат, а това да стане в планината. От своя страна чорбаджиите да изпратят писмо до турското правителство и до конака в Пловдив, в което да поискат войска, „за да пази селото от въстаниците“. Писмото било съчинено набързо. Ето какво пишело в него:   „На 20 того непознати нам хора, които се казаха, че са въстаници, слязоха в селото ни откъм Стара планина и сред като грабиха и убиваха мирни жители и караха насила хората да се съгласят на техните лоши намерения, оттеглиха се към планината, като отведоха със себе си някои от младежите ни. Други пък, види се техни единомишленици, направили същото с околните села, като изгорили селата им и ги накарали насила да се приберат в Копривщица. Сега, понеже се боим да не нападнат изново и да направят по-големи безчинства, молим най-покорно законното ни правителство да изпроводи час по-скоро войска, за да ни пази от въстаниците“.   Планът не тръгнал веднага, тъй като завалял проливен пролетен дъжд и оттеглянето на въстаниците в планината се отложило. Тогава в главите на чорбаджиите се родила друга безумна мисъл – да хванат по-видните въстаници и да ги предадат на турците, с което да ги умилостивят и после да откупят селото си. Сутринта на 30–ти април пред селската аптека, откъдето четата трябвало да потегли за планината, се събрала голяма група разбунени селяни. Чорбаджиите започнали да викат: „Дръжте ги, бе, да ги изловим, да ги предадем на турците, само така ще спасим селото от злото, което ни е дошло до главите. Ако върнем тия хаймани, ще се отървем от по-голямото зло!   Нека ги изколят до един тия нехранимайковци!   Тълпата се нахвърлила върху бунтовниците, обезоръжила ги, навързала с въжета по-видните от тях (Н. Беловеждов, Цеко Будин, Брайко Енев, Г. Тосука и др.) и ги арестувала. Случило се като в поговорката – вържи попа, да е мирно селото. Навързаните въстаници били заключени на разни „сигурни“ места в селото: в лудницата на църквата св. Никола (Найден п. Стоянов, Танчо Шабанов, Цоко Будин, Нешо П. Брайков, Тодор Филипов, Ненчо Искров, Н. Беловеждов, Яко С. Кацаров, Рашко Гуджев и др.); в гробницата на същата църква (Г. Тусунов и Петко Георгиев Чурев от Калофер, Милю Балинов, Сава х. П. Евстатиев от Стрелча и Делчо Динчов от Елешница); в метоха в двора на църквата (Андон Стоилов от Синджирлии, Павел Млъчков и Тодор Душанлията от Копривщица и др.) и на горния етаж на аптеката на доктор Спас (Т. Каблешков, П. Волов, Т. Икономов, Христо Н. Караджов, Христо Благоев, Христо Труфчев, Ф. Попов и Г. п. Божков, А. П. Минков и Лука Атанасов). След като вързали въстаниците, копривщенци се отнесли към тях нечовешки и срамно. Пред аптеката се струпали селяни-зяпачи. Те чакали някой от затворените да се покаже на прозореца и започвали да му се присмиват и да го ругаят. В своите „Записки“ от Априлското въстание летописецът Захари Стоянов ни съобщава, че   дори чичото на Каблешков идвал да ругае своя племенник   „по най-непростителен начин“. Пак той пише, че когато жадните апостоли молили за вода, им била изпратена една стомна, пълна с нечистотии. Друг участник във въстанието – Никола Беловеждов съобщава, че когато селяните вързали Нешо поп Брайков, те не само, че го били, но дори му оскубали и брадата. Дали тези подробности са верни или не, историята не може да ни даде точни доказателства. Важното обаче е че всички затворени били третирани като врагове и държани гладни и жадни. Но това не било всичко. Както пише историкът Димитър Т. Страшимиров, „най-жестокият жребий на онеправданите, не ще съмнение, беше душевната мъка за осраменото велико дело, и обидата да бъдат затваряни, вързани и унижавани от единомишленици, станали сега сляпо оръдие на безчувствени и долни хора“. Според него, по времето, когато е писал книгата си за Априлското въстание (1907 г.), по стените на лудницата в двора на църквата „Св. Никола” все още личали надписи – тъжни изповеди на бедните затворници от рода на: „Който за народ се труди и грижи, Тук той в гнусна темница лежи“. Да видим какво става по-нататък със задържаните бунтовници. За да решат какво да правят с тях, чорбаджиите се събрали на съвещание. Историята ни е оставила имената на някои от тях: Хаджи Лало, Доктор Спас, Беню Царвулджията, Коста Каравелов, Хаджи Пею Пеев, Хаджи Иванчо Маджаров. Решили да захвърлят съчиненото по препоръка на Каблешков писмо и написали друго: „Въстаниците са изловени и затворени на здраво място. Проводете войска, да ви ги предадем, за да ги накажете, та да се успокои населението“. Избрали за носач на писмото младия абаджия Матей Лудов. Той изпълнил мисията, но вместо награда, турските власти го арестували и затворили в Пловдив. Какво се случило по-нататък. През същия този ден Панагюрище било нападнато от турците. Те запалили селото и започнали да мародерстват. Част от бунтовниците (Иван Маринов Хорчов (Орчо войвода), Павел Бобеков, Манчо Манев и др.) успели да се спасят и пристигнали в Копривщица. Тук разбрали, че водачите на въстанието са затворени. Било ясно, че със сила няма как да ги освободят. Тогава Орчо скроил една хитрост – „пуснал мухата“, че Бенковски разбил турците в Панагюрище и с петстотин юнаци на коне пътувал към Копривщица, за да освободи и нея, а след него идели и московците! Номерът успял. Чорбаджиите онемели, а Орчо разбил вратата на аптеката и освободил задържаните. За да се спасят, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Георги Икономов и още стотина други въстаници още същата вечер на 30 април тръгнали към Балкана, но били предадени на турците. Повечето били изклани, а главите им набучени на кол. Подложен на тежки изтезания в затворите в Ловеч и Търново, Каблешков се самоубива в конака в Габрово.   Какво станало междувременно с Копривщица?   С излизането на въстаниците извън селото, контрареволюционерите се поокопитили. Поставили стражи, за да се запази селото от башибозуци и зачакали със страх да дойде редовната турска войска. На следващия ден, 1 май от изток се появили войниците на полковник Хасан бей. Почти едновременно, откъм запад нападнали и башибозуците. Уплашили се чорбаджиите и изпратили при тях пратеници с бяло знаме и с голяма сума пари за откуп. Те паднали на колене пред Хасан бей и измолили милост за греховете на копривщенци. Османлията взел парите и наредил селото да се покори и да предаде оръжието си. За да е по-сигурно, турците също участвали в събирането на оръжието, като прибирали не само пушки и пищови, но и задигали всяка скъпоценност, която намерели в къщите, та дори и нанизите от дрехите на богатите копривщенки. На следващия ден се появило ново отделение войска и пак започнали грабежи. Така с цената на унижения и разорение, Копривщица, която три пъти (през 1793, 1804 и 1809 г.) била опожарявана от турски разбойници, сега се спасила от огъня и от масовото клане.