Пак е 9 май и пак някои празнуват Деня на победата.  Паради, салюти...Какво празнувате, хора? Кое е това хубаво нещо, което се е случило на 9 май 1945 г., че трябва шумно да го отбелязваме всяка година?
От моя гледна точка, на 9 май 1945 г. Людоед №1 в човешката история - другарят Сталин, побеждава Людоед №2 - Хитлер. И двамата изтребват милиони, но първият има безспорно предимство - управлява повече време и затова погребва повече хора.
Вследствие "победата" на 9 май демокрациите в Чехословакия, Литва, Латвия и Естония, парламентарните монархии в България и Румъния са ликвидирани и заменени с тоталитарен социалистически режим. Наложен със щиковете на съветската армия. Връщаме ги назад силом. В резултат цяла Източна Европа се оказва в един голям концлагер и изостава катастрофално от Запада.
9 май трябва да е Ден на срама и то международен, защото всички участници в тази жестока война има от какво да се срамуват. Германците отнасят в крайна сметка всичко, защото са победени и не могат да възразят. И победителите обаче далеч не са чистички. Руснаците също трябва много да се срамуват - за "освободителните" си походи във Финландия, Румъния, Литва, Латвия и Естония, затова че са верен съюзник на Хитлер в първите две години война и заедно с него си поделят Полша, за изтребването на полските офицери в Катин, за заградителните отряди, за опожаряването на украински и руски села от отстъпващата армия. Затова че милиони съветски военопленици са обявени за предатели и изоставени - Червеният кръст иска да им помогне в концлагерите, но Сталин не дава. Списъкът може да е наистина дълъг. Тези грехове руснаците не си признават и досега. А те не са най-страшните.
Потресаващи са например свидетелствата за масовите изнасилвания на германски жени от руските "освободители" след "победата". В книгата си "Защо трябваше да бъда девойка?" Габриеле Коеп пише за 2 млн. насилени само в Берлин. Александър Солженицин, който в годините на войната е бил офицер артилерист, си спомня: "Всички ние знаехме, че немските момичета можем да ги изнасилваме и убиваме. Това се възприемаше едва ли не като бойно отличие".
Първите седмици след превземането на Берлин са просто ужасни. В това време в немската столица и околностите са разквартирувани 5 милиона съветски войници. Всяка немска жена се страхувала да чуе: "Фрау, комм!". Жестокостите достигат такива размери, че дори Римокатолическата църква счита, че трябва се откаже от забраната на аборта.
В чисто военно отношение руснаците също има от какво да се срамуват - Червената армия с количествено и качествено превъзходство над германската, с 5-6 пъти повече танкове и самолети, дава 3-4 пъти повече жертви по фронтовете, без да се смята загубите сред цивилното население. Само през 1941 г. настъпващата 3-милионна германска армия пленява близо 4 млн. руски войници. Разгромът на Червената армия през лятото на 41-а година е най-големият позор във военната история и никоя армия на света не е претърпявала подобна катастрофа.
Германци и руснаци извършват най-големите жестокости по време на войната, но има за какво да се червят и западните "победители" Англия и САЩ. По време на войната от английските бомбардировки срещу Берлин, Лайпциг, Дрезден и други градове загиват 3 млн. германци, предимно старци, жени и деца. Бомбардират и концлагерите, тъй като в тях се намират някои важни военни заводи (например за синтетично гориво). При тях естествено загиват повече концлагеристи отколкото германци. Английските джентълмени обаче изобщо не си спомнят за такова нещо.
Малцина сигурно знаят, че в армията на САЩ, воюваща срещу германските нацисти, има отделни военни формирования за бели и черни. Рамо до рамо те не воюват и не се смесват. Разбира се, в съвременните холивудски филми за ВСВ не е така. Но е някак неприятно да си спомняме такива неудобни моменти. По него време в САЩ все още има училища и ресторанти само за бели, а расовата сегрегация е отменена окончателно чак през 1964 г.
Да си припомним и това, че Хитлер не си е измислил теорията за висшата арийска раса сам. Расистките му идеи се базират върху популярната в 20-те и 30-те години на ХХ век теория на евгениката - приложна наука и биосоциално движение, целящо подобряването на човешките наследствени белези чрез различни форми на вмешателство в човешката популация. Теорията на евгениката гласяла, че в генетичния фонд предстои криза, която щяла да доведе до израждането на човешката раса. Най-качествените човешки същества не се размножавали толкова бързо, колкото по-низшите - т.е. чужденците, имигрантите, евреите, дегенератите, неспособните и "слабоумните". Сред поддръжниците на евгениката били Теодор Рузвелт, Удроу Уилсън и Уинстън Чърчил. Подкрепяли я Александър Греъм Бел, изобретателят на телефона, ботаникът Лутър Бърбанк, Лиланд Станфорд, основателят на университета Станфорд, писателят Хърбърт Уелс, драматургът Джордж Бърнард Шоу, множество учени, сред които и носители на Нобелова награда. За провеждането на изследвания в областта на евгениката бил създаден институтът "Колд Спрингс Харбър", но част от работата била извършена и в Харвард, Йейл, Принстън, Станфорд и Джонс Хопкинс. Изследванията били подкрепени финансово от фондациите Карнеги и Рокфелер. Законопроекти във връзка с предполагаемата криза били приети в различни щати от Ню Йорк до Калифорния. Днес ние знаем, че това е само псевдонаука, но по него време не е било така.
 САЩ и Англия обаче трябва да се срамуват най-вече с противоестествената си отстъпчивост към другаря Сталин. На Ялтенската конференция трите велики сили декларират, че народите на Европа ще могат да създадат демократични държави по свой избор. Но после не обелват и дума, че този демократичен избор го няма, а за държавите в Източна Европа той е направен от другаря Сталин.
Англия и САЩ приемат безмълвно и ролята на статисти в дирижирания Нюрнбергски процес, чиято единствена цел е отсъди, че виновни за всичко са Германия и Хитлер, а СССР е невинна жертва и чист като сълза. В хода му множество военослужещи във Вермахта са подлагани на мъчения, за да признаят каквото е нужно. Американският съдия Уинстърм, който бил председател на едно от заседанията, е толкова отвратен от процеса, че подава оставка и отлита обратно в САЩ, оставяйки заявление за пресата, публикувано във вестник "Chicago Tribune". А американският сенатор Джоузеф Маккарти разказва пред медиите (но чак през 1949 г.) как германските офицери са бити до кръв и как им настъпвали половите органи докато не подпишат "признания". Може би голяма част от тях са си го заслужавали, но все пак подобни методи правят целия процес компрометиран.
Американци и англичани трябва да се червят и от масовото предаване на бегълци от сталиновия режим на сигурна смърт. Според съглашенията в Ялта, всички бивши съветски граждани трябва да се върнат обратно в родината, където ги чака разстрел или ГУЛАГ. И тези, които са заловени от английските или американски части, се засилват към Русия на сигурна гибел. Смята се числото им е около 1,5 млн. Всички тези хора, голяма част от тях военопленици, са поставени в безизходно положение. Сталин отдавна е обявил всички военопленници за предатели, тези хора се надяват да се спасят на Запад, но не би - от германския концлагер отиват право в съветския такъв.
В последните дни на войната армията на Власов, която всъщност никога не е водила бойни действия, обръща оръжие срещу доскорошните си съюзници. Тя влиза в бой за Прага, отзовавайки се на призива за помощ на възстаналите чехи. Този призив се излъчва на руски, френски и английски, но откликват само власовците. Минираната вече от хитлеристите Прага е спасена, но спасителите губят три ценни дни, в които още могат да се промъкнат на Запад. Американците отказват да ги вземат в плен, нито пък да ги пропуснат. Власовците се пръскат и се опитват да се промъкнат поединично, но по тях откриват огън. От 10 хиляди спасители на Прага оцеляват единици.
Доблестните англичани пък се престарават, предавайки на Сталин и воювалите в редиците на Вермахта казаци, които не са граждани на СССР и не би трябвало да се включват в предаването. Британската армия обещава на казаците, че няма да бъдат репатрирани и ги настанява в лагер близо до град Лиенц, провинция Тирол, Австрия. Малко след това британското командване задържа казашките офицери с намерение да ги предаде на Съветската армия. На 1 юни започва сблъсък между обезоръжените казаци и британските войници, прераснал в ръкопашна битка, принуждавайки казаците да се качат в камионите и отправяйки ги в ръцете на техните врагове. В акцията по експедицията в този и други лагери са убити към 13 000 човека. Около 700 казаци са погребани в гроб край гробището на Лиенц, повече от 600 емигранти са изхвърлени в реката (вкл. жени и деца) и гробовете им са по нейното протежение. Съюзниците предават на Сталин и 76-годишния по това време казашки атаман Краснов. Той е обесен в Москва година и половина по-късно.
В периода 1945-47 г. САЩ и Англия предават на СССР още няколкостотин хиляди руснаци, украинци, белоруси и др., някои от които успели да стигнат чак до Америка. Английски и американски офицери се опитват да се противопоставят на този процес, не не успяват да променят официалната линия за "умиротворяване" на Сталин.
Подкрепа бегълците срещат само от наистина неочаквани места. Убежище им дава "омразният фашист" генерал Франко. Когато го попитали какво би направил с този, който предаде руснаците на Сталин, той отговорил "Ще го обеся късо и високо" и продължил да се изказва за депортацията с най-нецензурни изражения.
Не предал нито един от интернираните на негова територия и премиер министърът на Лихтенщайн А. Фрик. Съветските дипломати го заплашвали, че ако не им предаде разположените там войници и офицери от 1-а руска национална армия, никога няма да установят с малката държавица дипломатически и икономически отношения. "Ваша воля - отговорил Фрик, - но аз не искам внуците ми някой ден да казват, че дядо им е бил убиец."
Подобни доблестни постъпки в този период обаче са редки и може би не са там, където бихме ги очаквали. По време на преговорите с Власов, съчувстващи му американски офицери няколко пъти предлагат на него и обкръжението му да се преоблекат в цивилни дрехи и да бягат. Власов отказва. Предаден на съветската армия, той е осъден на закрит процес и обесен.
Когато в Австрия съюзниците започнали да предават на Сталин казаците, техният предводител по време на войната - генерал-майорът от Вермахта Хелмут фон Панвиц, сам тръгнал с доскорошните си подчинени, за да раздели съдбата им. Същото направили и 144 германски офицери, решили да не изоставят бойните другари докрай. Уви, такива достойни жестове пред комунистите нямат никакъв ефект - също като казашките офицери, Панвиц бил екзекутиран в Москва през 1947 г.
Същият избор направил и преводачът на Власов - германският старши лейтенант Р. Реслер. В момента на ареста се опитали да го отделят от началника му, но той решил да остане с него. Реслер се върнал във ФРГ чак през 1955 г. след 10 години в ГУЛАГ.

Така че, хайде да спрем с отбелязването на тази дата 9 май като Ден на победата. Или да я отбелязваме като Ден на поражението, защото светът наистина губи много от тази война. Или просто да си празнуваме Деня на Европа. С него поне всичко е ясно.

брутален материал, но, за жалост, много истини биват прикривани за удобство.

Ето това е истинското лице на войната! Да не забравяме,че ако германците не бяха нападнали руснаците, Сталин щеше да "освободи" цяла Европа с танковете си. Блажени са незнаещите.

да, винаги съм се чудел какво би било и как биха се развили нещата в този случай - нападението на сталин, ако хитлер не го бе изпреварил и защо не се говори за това. най-малкото оръжията на руснаците са били нападателни, а не отбранителни.